„СТАРЫЕ ЭСТОНКИ”
Иннокентий Федорович Анненский (1855-1909 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
СТАРИТЕ ЕСТОНКИ
Из стиховете на кошмарната съвест
Щом са нощите мрачни и глухи
и сънят лющи прежни отломки,
знай, пристигат стариците тука,
тези стари от Ревел естонки.
Ето, влизат, мълчат, ще приседнат,
в дълъг плен ще ме вее омраза;
те с одежди са тъмни и бедни,
цепеници в торбите си пазят.
Зная, в тягостен ужас ще крета
утре моят животец тревожен...
Колко пъти зовях: „Забравете...”,
срещнал тяхното нямо: „Не можем!”
Вяра в тези лица е зарита,
мъртви тайни в сърцата потайни...
Те не гледат към мене – заплитат
свойте сиви чорапи безкрайни.
Те учтиви са – сдържано кимат...
Не плаши се, седни на кревата...
Вий, естонки, май бъркате? Има
по-виновни от мен на земята.
Но дошли сте, добре, да побъбрим,
не тиктака човек, а споделя.
Може би ще поплачете мъдро?
Ще похленчите, спомени сплели?
Вятър бил е очите ви – пъпки
от брези край надгробни могили...
Вий мълчите, печални тук кукли,
синовете... Не съм ги убивал...
Аз, напротив, аз жалех ги много,
състрадателна преса изчитах,
аз се молех за смелите Богу,
бях свещеник сред зяпащ всезрител.
С гняв естонките брулят ме звънко:
„Що за жалост към тях, що за тихост,
щом ръцете ти пръстите тънки
ни веднъж на юмрук не присвиха?
Спи, палачо, с палачката спете!
Сън безгрижен в живота любовен!
Ти, о, нежен си, кротък си, свестен,
няма в целия свят по-виновен!
Добродетел ли... Кротко да спинкаш...
Ослепели от плетки, плетеме...
Ето, чакай – доплитаме примка,
с нея нашата прошка ще вземеш...”
Пак е тънък, оскъден сънят ми
с мойте паяшки прежни отломки...
Как е тъжно това... В мрак ловят ме
натрапчивите стари естонки...
* Ревел – старинен град на южния бряг на Финския залив, основан през 1219 г., военно и търговско пристанище.
Ударения
СТАРИТЕ ЕСТОНКИ
Што́м са но́штите мра́чни и глу́хи
и съня́т лю́шти пре́жни отло́мки,
зна́й, присти́гат стари́ците ту́ка,
те́зи ста́ри от Ре́вел есто́нки.
Е́то, вли́зат, мълча́т, ште присе́днат,
в дъ́лъг пле́н ште ме ве́е омра́за;
те с оде́жди са тъ́мни и бе́дни,
цепени́ци в торби́те си па́зят.
Зна́я, в тя́гостен у́жас ште кре́та
у́тре мо́ят живо́тец трево́жен...
Ко́лко пъ́ти зовя́х: „Забраве́те...”,
сре́штнал тя́хното ня́мо: „Не мо́жем!”
Вя́ра в те́зи лица́ е зари́та,
мъ́ртви та́йни в сърца́та пота́йни...
Те́ не гле́дат към ме́не – запли́тат
сво́йте си́ви чора́пи безкра́йни.
Те учти́ви са – сдъ́ржано ки́мат...
Не плаши́ се, седни́ на крева́та...
Ви́й, есто́нки, май бъ́ркате? И́ма
по́-вино́вни от ме́н на земя́та.
Но дошли́ сте, добре́, да побъ́брим,
не тикта́ка чове́к, а споде́ля.
Мо́же би ште попла́чете мъ́дро?
Ште похле́нчите, спо́мени спле́ли?
Вя́тър би́л е очи́те ви – пъ́пки
от брези́ край надгро́бни моги́ли...
Ви́й мълчи́те, печа́лни тук ку́кли,
синове́те... Не съ́м ги уби́вал...
Аз, напро́тив, аз жа́лех ги мно́го,
състрада́телна пре́са изчи́тах,
аз се мо́лех за сме́лите Бо́гу,
бя́х свеште́ник сред зя́пашт всезри́тел.
С гня́в есто́нките бру́лят ме звъ́нко:
„Што́ за жа́лост към тя́х, што́ за ти́хост,
што́м ръце́те ти пръ́стите тъ́нки
ни веднъ́ж на юмру́к не присви́ха?
Спи́, пала́чо, с пала́чката спе́те!
Съ́н безгри́жен в живо́та любо́вен!
Ти́, о, не́жен си, кро́тък си, све́стен,
ня́ма в це́лия свя́т по-вино́вен!
Доброде́тел ли... Кро́тко да спи́нкаш...
Ослепе́ли от пле́тки, плете́ме...
Е́то, ча́кай – допли́таме при́мка,
с не́я на́шата про́шка ще взе́меш...”
Па́к е тъ́нък, оскъ́ден съня́т ми
с мо́йте па́яшки пре́жни отло́мки...
Как е тъ́жно това́... В мра́к ловя́т ме
натрапчи́вите ста́ри есто́нки...
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Иннокентий Анненский
СТАРЫЕ ЭСТОНКИ
(Из стихов кошмарной совести)
Если ночи тюремны и глухи,
Если сны паутинны и тонки,
Так и знай, что уж близко старухи,
Из-под Ревеля близко эстонки.
Вот вошли, – приседают так строго,
Не уйти мне от долгого плена,
Их одежда темна и убога,
И в котомке у каждой полено.
Знаю, завтра от тягостной жути
Буду сам на себя непохожим...
Сколько раз я просил их: „Забудьте...”
И читал их немое: „Не можем”.
Как земля, эти лица не скажут,
Что в сердцах похоронено веры...
Не глядят на меня – только вяжут
Свой чулок бесконечный и серый.
Но учтивы – столпились в сторонке...
Да не бойся: присядь на кровати...
Только тут не ошибка ль, эстонки?
Есть куда же меня виноватей.
Но пришли, так давайте калякать,
Не часы ж, не умеем мы тикать.
Может быть, вы хотели б поплакать?
Так тихонько, неслышно... похныкать?
Иль от ветру глаза ваши пухлы,
Точно почки берез на могилах...
Вы молчите, печальные куклы,
Сыновей ваших... я ж не казнил их...
Я, напротив, я очень жалел их,
Прочитав в сердобольных газетах,
Про себя я молился за смелых,
И священник был в ярких глазетах.
Затрясли головами эстонки.
„Ты жалел их... На что ж твоя жалость,
Если пальцы руки твоей тонки,
И ни разу она не сжималась?
Спите крепко, палач с палачихой!
Улыбайтесь друг другу любовней!
Ты ж, о нежный, ты кроткий, ты тихий,
В целом мире тебя нет виновней!
Добродетель... Твою добродетель
Мы ослепли вязавши, а вяжем...
Погоди – вот накопится петель,
Так словечко придумаем, скажем...”
Сон всегда отпускался мне скупо,
И мои паутины так тонки...
Но как это печально... и глупо...
Неотвязные эти чухонки...
---------------
Руският поет, драматург, литературен критик и преводач Инокентий Аненски (Иннокентий Фёдорович Анненский) е роден на 20 август/1 септември 1855 г. в гр. Омск. Завършва историко-филологическия факултет при Петербургския университет (1879 г.). Работи като гимназиален преподавател по древни езици и руска словесност, окръжен инспектор по образованието, директор на царскоселската гимназия и университетски лектор. Превежда творчеството на Еврипид, Хораций, Гьоте, Мюлер, Хайне, Бодлер, Верлен, Рембо, Рение и др. Автор е на стихосбирката „Тихие песни” (1904 г.), на книгите с публицистика и литературна критика „Античная трагедия” (1902 г.), „Книга отражений” (1906 г.), „Вторая книга отражений” (1909 г.), на пиесите „Меланиппа-философ” (1901 г.), „Царь Иксион” (1902 г.), „Лаодамия” (1906 г.) и „Фамира-кифаред” (1906 г.). Един от видните представители на руския символизъм, поезията му е наситена с поетично трагично напрежение и тънък психологизъм. Умира на 30 ноември/13 декември 1909 г. в Петербург. Лириката му е събрана в стихосбирките „Кипарисовый ларец” (1910 г.) и „Посмертные стихи” (1923 г.).